вторник, 19 април 2016 г.

„Екс орбита“ на Васил Георгиев

   България над всички – с ирония към бъдещето
   
   Отдавна се питах дали е възможно някой да напише роман за бъдещето на българите като народ, без да включва космически кораби, свръхтехнологии или да се впуска в нереалистични фантазии. Ние си се познаваме и едва ли ще се намерят хора, които с чиста съвест да си фантазират за колосална промяна в мисленето и начина на живот точно на територията на България. При нас идеализмът се родее по-скоро с личната настройка и няма нищо общо с цялостното добруване на нацията. Тарикати ли сме, глупави ли сме, или просто така ни харесва? Въпроси колкото щеш, а отговорите са малко и в по-голямата си част са мъгляви или половинчати. А може би не искаме да има отговори.

   Та си мислех за бъдещето и тенденциите. Представете си сега, че след 80 години нещата с мисленето не са се променили кой знае колко, но са достигнали някакъв пик, почти на трансцендентално ниво, което не значи, че сме станали по-оправни или по-умни, а по-скоро сме си изфабрикували почти божествен статут, който ни позволява да си се чувстваме съвършени по всички показатели. Точно натам ни е „изстрелял“ и Васил Георгиев в новата си книга „Екс орбита“ („Хермес“, 2016). България през 2097 година е климатичен оазис на фона на трагично прецаканите от обстоятелствата останали държави. Докато всички чужденци страдат и търсят спасение именно в страната ни, нашенците са доказали статута си на най-древен народ – което безспорно прави от чужденците наследници на българите – и са започнали да мислят на едро. Важните хора са пророците, мистификаторите, използвачите, търсачите на „Всеобщият български разум-организъм“ (!!!), а (псевдо)науката е в „плен“ на трансменталистите, които се борят за надмощие с последователите на Бялото учение, стремейки се да присъединят човека към отдавна забравения Разум, въплътен в Единното същество. Всеки си пее своята песен, което не е кой знае каква изненада. По границите на тълпи пристигат Преселници, които моментално биват въдворявани в специални селища, за да не опорочават величието на страната. В ролята на контрабандистите са Комунеросите, които си мечтаят за автономия. Шаренията допълват еколозите от „Греон“ с техните патрули по пътищата.

   Докато държавата си търси Разума, крадльото и търговец на риба Пемпо и сестра му Марион решават да напуснат угнетителната София, за да се заселят в Самоград в наследен парцел с къща, пък дано се почувстват малко по-свободни и щастливи. Няма да се спирам на подробности, само ще кажа, че на Пемпо никак няма да му е лесно да изгради контакти с местните, особено след като изчезва сестра му, а трансменталистите му гласуват доверие да се свърже с Разума. Васил Георгиев си е поиграл доста с народопсихологията, поставяйки кодови думи и словосъчетания на всяко удобно място. Дори заглавието си има значение, но това ще си го прочетете сами, защото си е страшно за осмисляне. Има един полицай на име Абу Бакр и доста се чудех дали не е онзи важен последовател на Пророка, или пък самият ал Багдади. 

   Освен шашнат от богатото въображение на Георгиев, се удивих на множеството скрити (може би, но едва ли) препратки към случващото се в държавата ни през последните години. Имах си едно на ум за мигрантите, социалните сътресения и политическите маневри, коментирани до втръсване от медиите, без оглед на влиянието, което оказват на населението. Ролята на информатор в книгата се явяват личните конектори, които „споделят“ само официална информация и служат за идентификатори. Почти се запилях в търсене на прилики и разлики с действителността, което не ви препоръчвам да правите постоянно, просто защото ще си направите четенето особено мъчително, пък и може да решите, че именно те стоят в основата на романа. Мисля, че Георгиев добре си е направил сметката и следването на сюжета е напълно достатъчно, за да не скучаете. Всъщност нещата са толкова добре предадени, че аз поне не почувствах и миг досада.

   „Екс орбита“ се оказа доста забавен роман. Засега не мога да кажа дали е по-интересен или по-добър от „Апарат“ (предишен доста нашумял роман на Васил Георгиев, който още не съм чел), но със сигурност е попадение, което си заслужава. Добрата сатира се чете с удоволствие и добро настроение. С „Екс орбита“ се получи точно така. И се радвам, че има човек, който се е осмелил да „минира“ бъдещето ни толкова успешно. Всъщност това е една позната история, но пренесена в далечната 2097 година. Знаем си какви сме ние, българите (разбира се, има и изключения), но знаем ли докъде ще стигнем с това мислене? Това е първата иронична антиутопия, която акцентира именно на резултата от днешната простотия, препълнила очите и главите ни. Дано не е последната, защото редовно трябва да ни се напомня накъде сме се запътили.

Оценка от Книжен Петър: 4 / 5

Няма коментари:

Публикуване на коментар