четвъртък, 5 ноември 2015 г.

„ФАДЪР НАШ“ НА МАНОС ВУРАКИС

   Второто пришествие идва с Джизъс Крайст Джуниър – Джес
   
   Затворих последната страница на книгата и се запитах от какъв зор на Манос Вуракис може да му хрумне да напише подобна история. Почти веднага си отговорих, че това е просто куул и трябва да има подобни книги, които не следват нито каноните в литературата, нито тези на който и да е редови читател. Да, последното може да уплаши хората, които се чудят дали тази книга ще ги спечели с нещо по-различно, по-разчупено. Всеки читател следва своя линия и търси непрестанно книги по свой вкус, дори прибягвайки до късмета и случайността. С „Фадър наш“ е лесно, защото на която и страница да отворите, веднага ще ви стане ясно за стила на автора и целта му. Но в тази книга има и нещо повече.

   „Фадър наш“ („Колибри“, 2015, с превод на Мая Граховска) следва по петите една от най-влиятелните книги в човешката история. За изключително много хора Библията е мерило за всичко и представлява едва ли не началото и края на всичко, напълно достатъчно, за да се живее. Там са Десетте божи заповеди, там са начертани пътищата към доброто и злото и дори е предвидено така нареченото Второ пришествие. Манос Вуракис следва същата линия, но с тази разлика, че модернизира изказа и пренася всичко 2000 години по-късно, отнемайки на божествените си герои онази тайнственост, която държи вярващите в хомота на религията и църквата. Самата годишнина от рождението на Иисус си е достатъчна причина някой нахал да се намеси в „божиите дела“ и да напише продължение на историята, таман за Второто пришествие, чакано и недочакано от вече доста поколения. Така Отец ще влезе в ролята на недоволен от проклетите земляни егоцентрик, Син и брат му ще си разменят ролите, а Свети дух ще поеме комуникациите. А трябва и да се знае, че Отец и Богородица са се разделили и братчето Джизъс Крайст Джуниър – Джес е плод на последвалата връзка с ангела Ахрантия. Ох, Боже!

   И така. Отец е сащисан от наглостта и безумието на земляните и се чуди как така от цялата Вселена само тези загубеняци не могат да следват реда, описан надълго и нашироко в Светото писание. Човечеството е стигнало дотам, че върви сериозно към самоунищожението си и му трябва едно вразумяващо Второ пришествие. Обаче Крис вече не е подходящ, защото появи ли се пред хората, веднага ще го обявят за невменяем и всичко може да приключи още преди да е започнало. Затова идва ред на по-нахаканото му братче – отворен за новостите при хората и напълно наясно със ситуацията. Само че на Джес хич не му се занимава с помията долу, но я се опънеш на Отец, я те е застигнало нещо неприятно. Скорострелно той се озовава долу, без адекватни инструкции и решава, че лесно ще се справи, след което ще се върне Горе. Но лесно сред човечеството няма, дори за свъхумен и куул Богочовек като Джес. Хората си заглаждат мозъците с телевизия, където само лошите новини са истински новини, губят си времето в нета и все повече се отдалечават от религията. Пък и ги има онези друговерци, които са още по-зле. Единственото спасение е да се влезе в техния тон и да им се покаже, че да си религиозен може да е и модерно. Тук помощници ще са му секси жени апостоли, нещо абсолютно задължително в случая.

  Както споменах по-горе, книгата може да сащиса всеки, претоварен с някакви табута, принципи и каквото там смята за нормално за себе си. Нищо чудно някои хора да сметнат, че е претрупана и изфантазирана просто така, за да има, да прави впечатление. То си е истинска пародия все пак и на мен ми трябваше малко време и поне петдесетина страници, за да и свикна. Вуракис хич не си е скъпил на акъл и е ръсил навсякъде и по много. Човек или ще си каже, че просто не може повече да чете, или ще му стане свръхинтересно. За мен книгата си е пиршество от хумор и сатира, ала-бала с всякакви езикови средства и пародийни прийоми, направо спонтанен взрив от енергия, изсипан върху ви като порой от светена вода посред гръмотевична буря. Ха-ха, не прекалих ли? Но не е само това, както писах по-горе.

   Манос Вуракис е решил с книгата си да постави картите на масата и да размаха пръст на човечеството. Докато се опитваме да се забавляваме разточително и неглижираме дребните и едрите проблеми, които се трупат – я от религиозните фанатици, я от политическите борби и какво ли още не. Не разбираме, че единственото, което правим е да ходим по труповете на всички онези, които са модернизирали света ни, за да живеем по лесно и да имаме повече привилегии. Тук се преплитат феноменът религиозност с реалната цел на съществуването. Да, любопитно е да се погледне вътре в самия проблем, да се разчепка така, че да захвърчат малко екскременти по измитите ни със самочувствие лица. Тази книга може да обиди религиозните, може да ядоса тези с префинен литературен вкус, да натрови с претрупаност литературните критици. Но аз виждам ползата от нея и дори се сещам защо е написана по този начин. Вуракис иска да ни накара да мислим. Едно от най-натрапващите се неща във виртуалното пространство е постоянното бълване на цитати от този и онзи. Те служат като готов отговор на всеки въпрос и проблем. За да докажем нещо, ние преравяме магическите сентенции, умозаключения и всичко изречено от чуждата уста и го пльосваме пред опонента с ехидна усмивка. Така правят и религиозните, преравяйки безкрайно и наизустявайки библейските текстове. Не, нищо лошо няма, но да покажеш, че някой мисли вместо теб, не е геройство, нито е признак на всяваща респект интелигентност. Трябва да се създават връзки между невроните, а не да се трупа баласт в паметта.

   Малко се отвлякох, но има кой да ме разбере. Та така. „Фадър наш“ не е шедьовър, защото не е писана, за да бъде такава. Но отваря ума и кара мозъка да се напряга. И да, смешна е до абсурдност. Дори играта с безсмислието вътре в нея може да ни накара да мислим. Силна е, така смятам.

  Оценка от мен: 4 / 5

Други ревюта:

Няма коментари:

Публикуване на коментар