Чудни и пречудни от Стефан Стефанов
За новата книга на Стефан Стефанов чух преди няколко месеца и неусетно се настроих доста позитивно към нея още преди излизането ѝ. Очакването свърши, но мина още време, в което се появиха първите позитивни коментари. Не знам дали беше добре да се настройвам предварително, но със сигурност знам какво получих след прочитането. Стефанов е смел и колоритен в изказа си и не оставя празни места за празни разсъждения. „Край до край“ („Колибри“, 2015) съдържа една добре балансирана проза, която лесно преминава границите на оптималното за България красноречие и избор на теми. Тук може да съм нескромен, обаче си мечтая за поне десетина автори като него, които да запълват всяка година нуждаещата се от „отворковци“ (в съвсем положителен смисъл го казвам!) литературна сцена. Но да видим какво е забъркал пича.
Началото поставя една екстремна повест за нашата си българска действителност. Веднага си казах, че темата се среща прекалено често не само в родната литература, но и във всичко наоколо, сякаш някъде е пуснат фонтан за гадости, който къпе редовно всички минувачи по улиците. И изведнъж хората се изпълват с негативизъм, престават да се чувстват удобно в кожата си, стават сръдливи и речникът им се изпълва с цветущи изрази, които се срещат по-скоро сред ъндърграунд средите, отколкото някъде другаде. „Адиос“ се занимава точно с тези наскърбени от българската действителност млади и разюздани типове, с много жлъч за споделяне и неясни цели. Но тук Стефанов не се оставя на старите изпипани схеми, а с жив и отработен език раздава шамари като фин балетмайстор. Разликата идва именно от дързостта, с която той дълбае в разпадналата се без време ценностна система на героите си. И като капак на всички мрачни прогнози и вайкания, слага край по онзи магически начин, от който никой читател не би се оплакал. Въпреки че сред седемдесетте страници са събрани всичките простотии на нашата си действителност, историята е по-скоро като горчива билкова отвара, която като нищо може да излекува не един читател. Поне на мен ми повлия по този начин.
„Смърдящата река“ също „издевателства“ над българската действителност, но по много колоритен начин. Група наборници от българската армия са изпратени на мисия в Южно Тонго, Африка. Покрай слуховете за купища злато в река Батуну, българските поселници се увеличават драстично и бързо изниква Ню Златоград. Обстановката сред джунглата е почти нереална, дори за шепата шантави герои, за които става въпрос в историята. Абсолютно колоритна история, която почти ме уби от смях, въпреки че за участниците нещата хич не са весели. Не знам откъде си черпи идеите Стефанов, но съм запленен и искам още.
„Президентската шайка“ изкачва още едно ниво на абсурдност, като смила безпощадно и последните остатъци от разум на „горкия читател. „Президентската шайка“ е името на реалити шоу, постигнало моментален световен успех с бруталните си идеи и методи на реализация. Действието се развива в САЩ, а противници са вражеските правителствени формирования на самия президент, които определят посоката на развитие на американската нация, и милионната армия от бедняци на ужким съвършената демократична страна. По средата стоят милиардите на Тоналд Дръмб, които ще се изсипят като благотворен дъжд, ако армията на бедняците ликвидира съвсем буквално президента и обкръжението му. Целият свят е вперил поглед в екраните на устройствата си и наблюдава тази абсурдна, но съвсем реална касапница. Дори се приемат залози. А ползите за американската икономика са безспорни: ако президентът победи, рейтингът му ще скочи до тавана, а бедняците ще са намалели драстично; ако бедняците победят, те тъй или иначе ще са намалели като бройка, но освен това маститите богаташи ще инвестират „джобните“ си в градовете и кварталите им. Безапелационно добре написана от Стефанов история, която може да се сражава успешно с модерните напоследък антиутопии.
„Депортация“ изобщо не прилича на останалите. Състои се от три кратки текста, описващи изселването на различни народи, пострадали от военни конфликти. Силата на тези текстове е в изкараната на преден план мъка на депортираните, ужасът от насилието и илюзорната надежда за спасение в смъртта. Може би „Депортация“ е рожба на някое изпитано чувство или силно вълнение покрай нелекото ни битие напоследък. Но каквато и да е причината за написването, внушението е пределно ясно.
„Сеячи на бури“ направо навлиза сред конспирациите. В България е открит клон на HAARP и нашенските IP синковци са се заели да развият бизнес от технологиите, способни да променят атмосферните условия пожелание. Ако турските курорти се нуждаят от повече туристи, една-две поръчкови бури по нашенското Черноморие могат да свършат идеална работа. На пръв поглед всичко си е наред, но си представете шеф, който го бива да дава нареждания, но не отбира изобщо как всъщност се движат нещата, четирима гамени, които се интересуват повече от мацките в екипа и да разцъкват игрички на мощните компютри, и шашав генерал със секретна мисия, който все още си мисли, че комунистите са на власт и трябва да пази периметъра от нашествие на капиталистическите дегенерати. С такъв екип нещата лесно се объркват и съвсем скоро хъшлаците на пулта си вкарват автогол с три изключително мощни бури, за които спирачки няма. Краят на сборника е колкото шантав, толкова и потресаващ! Стефанов май е тръгнал да посява в българската литература теми, от които тя особено много се нуждае. Според мен той си е поставил за задача да пораздвижи пластовете и да наложи в обръщение нещо по-различно от до болка познатото ни като писано слово. Никак не се притеснява да си играе с мащабите и сякаш му идва отръки да е смел и колоритен.
Приключих четенето с усмивка и надежда, че ще има още поводи да похваля български писатели. На мен ми допада този стил на писане, но рядко го намирам в книгите. Мога да изброя десетина автори, от които се възхищавам, но Стефанов пътува с идеите си в друг коловоз, по свой си начин и с доста голямо самочувствие, изразено недвусмислено в текстовете му. Ами, вече съм му почитател.
Оценка от мен: 4.3 / 5
Други ревюта:
Няма коментари:
Публикуване на коментар