понеделник, 29 февруари 2016 г.

„Няма закога“ на Андрей Велков

   Няма закога, младеж
      
   Ако не познавате Анди, значи не сте наясно с магнетичното му присъствие в културния живот на нацията. Преди не много време излязоха двете му необичайни литературни илюминации в стил „борчески реализъм“ – „Български психар“ и „Хрониките на Звеното“, което ми подсказа, че упорито продължава да се забавлява и не цепи басма на никого. „Няма закога“ е по-различна книга, но запазва напълно личният му профил в литературата. Той е прям до болка хуморист на живота, винаги готов да вдигне настроението на компанията, да изненада с нещо. И напълно ме изненада с последната си книга, няма да отричам. В нея отново има борци, но и други, по-обикновени герои – нашите бащи и дядовци, които възрастта изпраща в изгнание, без да са го заслужили. Това е налудничава история, но пък колко много истина има в нея. Ало, младеж, не се прави на „дръж ми шапката“, а виж дали дядо ти или баба ти нямат нужда от нещо!

   Какво можеш да направиш, ако живееш в България, издържаш се от мизерна пенсия, годините напред ти се струват недостатъчни, за да пробваш отново да си правиш планове и хубавите ти спомени са също на преклонна възраст? Не много. В „Няма закога“ („Колибри“, 2016) Андрей Велков спретва чуден план за трима възрастни приятели, животът на които може да се определи като доизживяване на мъките и нищо друго. Стефчо, Тренера и Сандо са просто едни от хилядите пенсионери, чието невинно детство е грубо прекъснато от Втората световна война, а в последвалите 45 години животът им е контролиран и впоследствие съсипан от комунистическата власт. А когато демокрацията идва с икономическата криза, ниските пенсии и безработицата, вероятността да намерят щастието се стопява и типичните болки на остаряването съсипват допълнително волята за някаква промяна. Те понасят бедността в изолация, непрестанни болежки и скука. С последното може би избързах. Всъщност от време на време се обаждат телефонните измамници, нагли крадци се опитват да разведрят обстановката и... ами това е. О, я стига! Точно тук Андрей Велков се включва с тежката си артилерия от свеж хумор и неподражаем език. Не съм и очаквал друго.

   Стефчо е вече на преклонна възраст, но все още не  се е отказал от живота. Едно от евтините му забавления се нарича телевизия, но тя никак, ама никак не го забавлява. Гледа просто защото... ами, време да минава, да се откъсне от старческите болежки и черните мисли. Щом хладилникът носи звучното име „Голямата ледена пустош“, значи нещата са сериозни. И един ден късметът му се усмихва под формата на печеливш фиш от тотото. Печалбата е невъобразима и живецът напълно превзема дядото. Първата мисъл е за приятелите, онези от детството му, които животът е разделил преди шейсет години. С типичните за Анди бъзици (каква по-подходяща дума?) и освободен от предразсъдъците на културния и „правилен“ език, Стефчо се впуска да навакса за пропуснатите си години в „нелегалност“ с двамата си верни приятели – Тренера и Сандо. Първо е внука и западащата му книжарница (!!!), след това... ами пиенето, хапването и малко лукс за изтерзаните възрастни тела. Няма как да се мине и без традиционните срещи с борчета и разните там съмнителни бизнесмени, разказаните спомени и разните дребни проблемчета. И съдбата отново се намесва. Оказва се, че Сандо има стари сметки за уреждане и отмъщението е неизбежно.

   Изпитах истинско наслаждение от прочита на „Няма закога“. Андрей Велков е написал чудна приключенска история за приятелството, уважението и драмата на живота, за свободата и отговорността и за... купона. Ами, да, че как иначе! Просто се позабавлявайте. Само се вгледайте в тези дядовци на корицата и си ги представете във вихъра на осемдететте си години.

Оценка от Книжен Петър: 4.6 / 5

Други ревюта:
Няколко думи и от Love Big Books
Едно хубаво и доста информативно интервю

Няма коментари:

Публикуване на коментар